Рицар

loading...

Рицар (от немското Ritter с първоначално значение "конник") е член на средновековно съсловие на професионални войници в Европа. По-късно през Средновековието "рицар" става благородническа почетна титла. В съвременния език "рицар" бива наричан и всеки тежковъоръжен конник.

Рицарството като военно и земевладелско съсловие възниква при франките във връзка с прехода през 8 век. от народна пехотинска войска към конна войска от васали. Под въздействието на Църквата и поезията, то изработва нраствен и естетичен идеал на воин, а в епохата на Кръстоносните походи, под влиянието на възникналите тогава духовно-рицарски ордени се затваря в наследствена аристокрация, осъзнаваща се като международен военен орден. Усилването на държавната власт, превъзходството на пехотата пред конницата, изобретяването на огнестрелното оръжие, създаването на постоянна войска превръщат феодалното рицарство, в края на средните векове, в политическо съсловие на нетитулуваната аристокрация.

Възникване

Праобраз на средновековното рицарство в някаква степен може да се счита съсловието на конниците в Древният Рим. След залеза на Рим при франките още 7 век. преобладава пешата войска от свободни селяни, а на коне са само свитата на краля (антрустионите); но по-късно от вестготите, във връзка с нападенията на арабите, прониква във франкската държава конния строй. Тъй като свободните селяни не са имали възможността да носят конна служба в отдалечени походи, то на Каролингите за създаване на конница им се налага да се опират на сеньората, на отношенията между сеньора и зависимите от него хора.

Потребността от конници при Карл Мартел и неговите синове води до раздаване на църковни земи като прекарий. Карл Мартел раздавал църковните земли на своите дружинници (газиндите) и изисква от тях конна служба. По-късно на същите условия започват да се раздават и земи на короната, като бенефиции. От 8 век. за състоянието на газиндите се появява името васс, вассал. Свободният, но, поради недостатък на собственност, неспособен за носене на конна служба човек може, като вассал, да получи бенефиция или, как заселник (Hintersasse) — парцел оброчна земля. Даването на оброчна земя преследва стопански цели, а на бенефиций — военни. Във васални отношения влизат отчасти свободни хора, отчасти несвободни. Свободният става васал по пътя на коммендацията (manibus iunctis se tradit) и дава на своя сеньор клетва за вярност (per sacramentum fidelitas promittitur).

В края на VIII в. клетва за вярност се изисква и от несвободните (servi), които получават бенефиции или длъжности (ministeria) или стават васали. Карл Велики все още използва в своите войни пехота; Людовик I и Карл II събират за поход само конница.

В 865 г. от собственика на 12 гуфи земя се изискват ризница или пластичата броня, т. е. принадлежност към тежката конница; леката конница е трябвало да се явява с копие, щит, меч и лък. Навсякъде под тежките (с броня) свободни рицари (milites) стоят лековъоръжени конници, които не са свободни по происхождение (vavassores, caballarii). От оброчното население е било възможно да се издигнеш до министериал, получавайки длъжност в двора на сеньора, да се носи служба като лековъоръжен конник, а след това, заслужейки съотвента бенефиция, да преминеш в тежката конница и да станеш рицар. По такъв начин от средата на несвободните се е образувал привелигирован клас дворцови слуги (vassi, servi ministeriales, pueri) при богатите феодали. С развитието на ленната система министериалите са получавали лен и се привличали към рицарска служба.

В Германия министериалите от XI в. съставляват особено съсловие от динстмани (Dienstmannen), стоящо по-високо от гражданите и свободното селско население, веднага след свободните рицари. Признак за тяхното несвободно състояние е невъзможността да захвърлят службата без разрешение. Преимуществата на съсловието на министериалите побужда свободните, а от средата на XII в. — даже и знатните доброволно да се подчиняват на сеньорите, като министериали. Това е повишавало положението на класата в общественото мнение. Първо място сред министериалите принадлежи на динстманите на краля и духовните князе (Reichsdienstmannen); след това са министериалите на светските князе. Прелатите, не равни с князете, и свободните феодали по ниско от князете са държали ако не дистмани, то поне несвободни рицари, стоящи по-ниско от министериалите. В южна и западна Германия такива milites (eigene Ritter) се срещат даже на служба при динстманите. В Австрия и Щирия херцогските динстмани успяват през втората половина на XIII в. да се изравнят с местното дворянство (те са станали Dienstherren); тяхното място, като динстмани, заемат несвободни рицари (Eigenmannen). В северна Германия, където князете са раздавали ленове предимно на динстманите, благородническото съсловие от средата на XII в. масово започва да преминава в министериали. През XIV век вече е забравено за несвободното произхождение на дистманите, памет за което до XV в. се съхранява за eigene Ritter. В XII в. свободните рицари и рицарите-министериали се различават като ordo equestris maior et minor. Преминаването на нови слоеве несвободни класове или свободно но невоенно население в рицари е задържан в средата на XII в.; след Хоенщауфените немеското рицарство се затваря в наследствено съсловие. Постановлението на Фридрих I от 1156 г. (Constitutio de расе tenenda) забранява на селяните да носят копие и меч; дори търговеца не смее да опаше меч, а трябва да го вързва към седлото. Тази конституция въвежда и понятието за рицарско произхождение (Ritterbrtigkeit); miles (конника) има право на двубой, ако може да докаже своето рицарско произхождение (quod antiquitus cum parentibus suis natione legitimus miles existat). По Саксонският зерцал, на истинският рицар (von ridderes art) и баща му и дядо му трябва да са рицари. Друга конституция на Фридрих I (Constitutio contra incendiarios, 1187—88 гг.) забранява на синовете на свещениците, дяконите и селяните, да опасват меч по рицарски.

Във Франция за благородници се считат собствениците на благороднически земи, т.е. феоди (fief-terre); втори признак за благородност е станало допускането до посвещение в рицарство. Макар и понякога прости хора да са ставали рицари, преобладаващо правило е било, че в рицарство се посвещава владетел на лен. Получилите земя (лен) министериали, т.е. хора в несвободно състояние (sergent fieff, serviens), са се приравнявали към вавасорите, т.е. към ниските благородници. Докато владеенето на феод е главен признак за благородничество, гражданите и даже селяните са можели да стават благородници със закупуване на ленове. В края на XIII век купуването на феоди от простолюдието е било затруднено от тежък подбор (droit de franc-fief), но в това време е могло да се стане благородник чрез ръкополагане (lettre d’anoblissement) от суверена; правото на ръкополагане на благородници става привилегия на краля.

В Англия правото на посвещение в рицарство (knight) рано става прерогатива на короната. Хенрих III и Едуард I са изисквали задължително посветяване за всеки ленник, с доход по голям от 20 фунта. Фактът за владеене на ценз взима връх над происхождението.

Влиянието на църквата върху военното съсловие отначало е чрез клетвата за вярност, а по-късно чрез клетвата към светския или божият свят, а накрая чрез обряда за освещаване на оръжието преди връчването му на воина при достигане на зрялост. «Вярността» включва в себе си изпълнението на християнския дълг да се служи на Бог, съблюдаване на държавния мир по-отношение на църквите, вдовиците, сираците, задължението да отстоява справедливостта и т.н. Земният и Божият мир (treuga и pax), скрепявани с клетвата, се определят от владетеля и събори. Pax охранява от насилие цялото невоенно население — търговци, жени, чиновници, селяни; treuga ограничава разприте между самите рицари.

Ритуал на посвещение

Още във времената на Тацит връчването на оръжие на младия германец в присъствието на народното събрание означава признаване на неговото пълнолетие; оръжието връчва или някой от вождовет