Битка при Никопол

Битката при Никопол, състояла се на 25 септември 1396 г. близо до Никопол, България, е краят на последния голям западноевропейски кръстоносен поход в Средновековието. Поражението на силите изпратени срещу турците от Франция, Англия, Шотландия, Унгария, Свещената Римска империя, Полша, Швейцария, Венеция, Генуа, Влахия, България и ордена на рицарите на Св. Йоан е и последният удар срещу загиващото Второ българско царство, и угасване на една от последните европейски надежди за спасяването на Константинопол от турците.

Предходни събития

След победата си в Косовската битка османците завладяват по-голямата част от Балканския полуостров, включително Търновското царство, а Византия е ограничена до територията около непосредствено Константинопол, който е обсаден от турците през 1390, 1395, 1397, 1400 и 1422 г. преди да падне през 1453 г. През 1395 г. цар Иван Шишман е убит при Никопол по заповед на Баязид I [1], а брат му Иван Срацимир, все още владеещ Видин, става османски васал. В очите на българските боляри, деспоти и други полузависими хемуски владетели походът на западните рицари е голям шанс да се възпре османското нашествие и да се възстанови християнската власт върху полуострова. Османските владения достигат границите на Унгария, а Венеция се страхува за балканските си владения Мореа и Далмация, както и за контрола върху Адриатическо, Йонийско и Егейско море. Генуа се страхува, че турците ще поемат контрол над проливите и р. Дунав и по този начин ще придобият монопол над търговските пътища между Европа и Черно море, където генуезците владеят градовете Кафа, Синоп и Амасра. Генуезците също владеят крепост Галата северно от Златния рог в Константинопол, обсаден от Баязид през 1395 г.

През 1394 г. папа Бонифаций IX обявява нов кръстоносен поход срещу турците, но до това време Западната схизма е разделила папството на две, съперниците седящи в Авиньон и Рим, a дните, когато папата можел да вдигне кръстоносен поход са отминали. Стогодишната война между Англия и Франция е в застой обаче и кралете на тези страни са готови да си сътрудничат за поход срещу турците. Французите преговарят с унгарския крал Сигизмунд Люксембургски за общ кръстоносен поход от 1393 г.

Подготовка

Първоначалният план предвиждал Джон от Гонт, Луи Орлеански и Филип Дръзкия, херцог на Бургундия да тръгнат през 1395 г. а кралете на Франция и Англия Шарл VI и Ричард II да ги последват на следващата година. Вместо това Джон Безстрашният (изв. също като Джон от Невер), син на Филип Дръзкия, повежда 10 000 французи, най-вече кавалерия от Бургундия заедно с английски контингент от 1000 души. Има още 6000 човека от Платината, Бавария и Нюрнберг. Според други източници обаче силите под водачеството на Жан да били 8000, което означава, че Сигизмунд се присъединява с 6000-8000 мъже от Унгария, общо достигайки 16 000. Французите тръгват от Монбелиар през април 1396 г., пристигат във Виена през май или юни и се съединяват със Сигизмунд в Буда през юли. Князът на Влахия Мирча Стари също се включва в кръстоносната войска със значителна сила. Французинът Бусико разказва, че когато кръстоносната армия стигнала под стените на Видин „излезе от града господарят на този град, който беше православен християнин и беше подчинен насила от турците. Той предаде града и цялата си земя на маджарския крал, а също и всички турци, които бяха вътре в града.“ [2] Мирча има боен опит срещу Баязид, на когото нанася сериозни удари в битките при Карановаса и Ровине и битките за княжество Карвуна през 1395 г. Йохан Шилтбергер, баварски кръстоносец пленен при Никопол, по-късно описва в мемоарите си противоречието между западните и източните кръстоносци относно избирането на правилна тактика. Мирча иска командването и правото първи да нападне, след като е изпълнил разузнавателна мисия с влашка лека конница. Сигизмунд се съгласява, но Джон от Невер, който е похарчил много пари и е пропътувал дълго разстояние, за да участва в експедицията отхвърля промяна в традиционната тактика и иска честта да нападне първи турците да бъде негова. Невер поема командването на армията и се отправя към Никопол. Кръстоносците плячкосват районите през които минават. Рахово (Оряхово) е разграбен, а жителите му пленени или убити. Разни по-малки османски сили също са пленени.

Обсадата на Никопол

Кръстоносците не са докарали със себе си обсадни машини, а Никопол е добре снабден и защитен. Въпреки това кръстоносците са убедени, че градът бързо ще падне, след което ще могат да се отправят на помощ на Константинопол. Никопол обаче издържа 16 дни на обсадата, през което време Баязид обаче събира армията си, вдига обсадата на Константинопол и се отправя към Никопол. Неговият васал Стефан Лазаревич се присъединява към него по пътя и заедно пристигат при Никопол на 24 септември с около 20 000 войници.

Ход на битката

Пристигането на Баязид е шок за кръстоносците, които вечерят, когато пристига вестител с новината. На 25 и двете страни се подготвят за битка. Преди битката турците пленени в Рахово са убити от французите. Французите и англичаните образуват авангарда, а Сигизмунд разделя войската си на три: той командва центъра съставен от унгарци и германци, трансилванците образуват дясното крило, а власите на Мирча лявото.

Баязид поставя конен авангард зад линия от колове, основна линия от еничари и стрелци, а основната част турци и сърби са скрити зад хълмове на известно разстояние. Мирча препоръчва предпазлив боен план и отново иска да нападне пръв. Влашката конница трябва да предизвика турците да напуснат позицията си, отслабвайки по този начин основната линия, която след това да бъде щурмувана от тежката кавалерия. Сигизмунд също счита, че е добре да се действа с предпазливост, но предложението е отхвърлено от други кръстоносци, които мислят, че влашкият княз иска да спечели слава за себе си. Така е въведен в действие конвенционален план за съкрушителен удар, който се оказва гибелен за кръстоносците.

Тежко въоръжените французи нападат турския авангард, но скоро осъзнават, че ще трябва да слязат от конете при коловете. Те го правят и започват да махат коловете под огъня на турските стрелци. Които се целят не само в рицарите, но и в конете им. След това турската пехота напада рицарите, които макар да са слезли от конете си надвиват турците. Французите притискат турците към задните хълмове, но там, вече уморени заради това, че се движат пеш, откриват основните турски сили. В последвалия бой французите претърпяват поражение. Жан де Виен, адмирал на Франция, е убит защитавайки френското знаме шест пъти преди да загине. Филип, граф на Бар и Жан де Каруж загиват заедно с Жан де Виен. Джон от Невер, Енгеранд VII де Куси и Жан ле Менгр, маршал на Франция, са пленени. Битката обаче не е още загубена.

Сигизмунд се втурва на помощ на рицарите и среща Баязид на хълма, където битката е равностойна, докато не пристигат сърбите. В късния следобед Стефан Лазаревич води атаката на бронираните сръбски конници срещу войските на Сигизмунд, които се огъват. Сигизмунд е убеден от спътниците си да се оттегли. Войници под Херман II от Кили му помагат да достигне венециански кораб. Сигизмунд, както се твърди, казва за французите „Ако само ме бяха послушали... Имахме предостатъчно мъже да се бием с враговете си.“ Баязид и неговият шурей Стефан Лазаревич тогава виждат знамето на друг шурей Никола II Горянски, който се бие на страната на унгарците и го убеждават да се предаде. Влашката конница отстъпва и се отправя към дома.

Последици

На 26 септември Баязид заповядва екзекуцията на между 3000 и 10 000 пленници като отмъщение за убийството на турци в Оряхово от французите. Той също е разгневен от големите си загуби в битката, въпреки крайната победа. Пленниците под 18 години той запазва за собствената си армия или продава в робство. Някои успяват да избягат и да се завърнат у дома, но мнозина загиват. Сигизмунд, Никола Горянски и Херман от Кили се връщат през Черно, Егейско и Адриатическо море, подозирайки че власите може да ги предадат. Шарл научава за поражението по Коледа. Рицарите от Западна Европа скоро губят ентусиазма си за кръстоносничество. Нов поход от западна Европа срещу турците не е организиран до Ренесанса. [източник?] Видинското царство пада под турска власт веднага след битката при Никопол, а цар Иван Срацимир е пленен и затворен в Бурса. Англия и Франция скоро възобновяват войната си. Влахия продължава да се противопоставя на турците и спира две турски експедиции през следващите години. Поражението и пленяването на Баязид от Тимур при Ангора предизвиква хаос в Османската империя и Мирча се възползва от случая, за да организира заедно с Унгария кампания срещу турците. Унгарците и поляците са победени в битката при Варна, а Константинопол е превзет през 1453 г. Последван от деспотство Мореа през 1460 г. и Трапезундската империя през 1461 г., с което се слага край на последните остатъци от Византийската империя в Анатолия и на Хемуския полуостров.