Средновековие и Ренесанс

loading...

Към края на V в. сл. Хр. робовладелското общество в Европа постепенно преминава в нов обществен строй — феодализъм. Най-общо времето от V в. до първата половина на XVII в. се обозначава от историческата наука като Средновековие, хронологизирано в три периода: Ранно средновековие (V–XI в.), Пълноразвито средновековие (XI–XV в.) и Късно средновековие (XVI–XVII в.) — През Ранното средновековие се оформят феодалната йерархия и рицарското съсловие. Липсва единна държавна структура за сметка на съществуващите градове-държави с пълновластен господар-феодал, йерархически подчинен на краля. Не съществуват нациите, нито националните езици. Занаятите и търговията са ограничени. В Западна и Средна Европа като всеобща идеология се налага католицизмът.

В периода XI–XV в. феодалните владения се обединяват. Кралят се налага като абсолютен владетел. Градовете стават по-многолюдни, раздвижват се търговията и дребното занаятчийство. Сформират се нациите. Духовният живот се осъществява по строгите канони на църквата. С тях се съобразява и науката. В първите европейски университети, възникнали в края на XI в. (в Болоня, Париж, Оксфорд, Виена, Йена, Прага и Хайделберг), основно се изучава богословие. Наред с него църквата допуска и онази част от античното нас­ледство, която не уронва вярата в бога: аритметика, астрономия, геометрия, граматика, реторика, диалектика, музика. Средновековните учени в повечето случаи са или мистици, или схоластици. Първите търсят общение с бога чрез видения, внушения, «божествени откровения» и други подобни методи, като напълно отричат съществуването на обективния свят. Другите се стрелят не към контакт, а към доказване на божественото начало на всичко в света. Като търсят логични обяснения и формулират понятия, схоластиците допринасят за развитието на прогресивната мисъл.

Бдителното око на църквата не успява да наложи канона докрай в литературата. Основната част от написаните литературни произведения са с божествена тематика, но наред с тях се появяват първите светски творби. Това е рицарско-феодалната литература, представена от любовни стихове и рицарски романи, силно повлияни от героичния епос (ирландските и скандинавските саги, френската поема за Роланд, испанските за Сид и Родриго, немските «Песни за нибелунгите», английските балади за Робин Худ).

През XII–XIII в. структурата на феодалното общество се променя. Възникват стоково-паричните отношения, занаятчийският труд се отделя от земеделския, появяват се първите занаятчийски обединения (цехове), започва да се очертава нова класа — буржоазията. Поставят се основите на точните науки, благодарение на великите географски открития се разширяват познанията за света. Мирогледът на средновековния човек престава да бъде тясно религиозен. Този период от историята на обществото с нарича Предренесанс. Той подготвя човечеството за навлизане в новата епоха на Ренесанса.

Понятието «Ренесанс» (от фр. Renaissance) означава «възраждане на класическата древност». С него се обозначава най-бляскавият период от културната история на Европа, започнал по силата нстолетия и обхванал цяла Европа. За начало на Ренесанса се приема творчеството на великия италиански писател Данте Алигиери и най-вече неговата поема «Божествена комедия» (в три части: «Ад» — 1315 г., «Чистилище» — 1317 г., и «Рай» — 1321 г.). В началните си проявления Ренесансът е свързан само с литературата — издирват се и се съхраняват антични литературни образци и се създават нови по тяхно подобие. Възражда се естетическият идеал на Древния свят, издигат се в култ древните езици. Постепенно Ренесансът разширява обхвата си и се превръща в идеология на новата буржоазна класа и като мироглед се противопоставя на католицизма и всемогъществото на църквата. Конфронтацията не е открита и демонстративна, а чрез постепенното налагане на нова идеология, наречена хуманизъм. За разлика от църквата, която поставя в центъра на общественото битие Бога (теоцентризъм), хуманизмът обръща поглед към човека (антропоцентризъм). Смисълът на хуманизма е в промяната на човешкото съзнание и активизиране деятелността на човешката личност, която се схваща като живо единство от плът и кръв. Основните черти, които притежава човекът на новото време, са свързани с многопосочна светска образованост. Той трябва добре да познава всички изкуства, да има основни знания и за науките. Освен това трябва да бъде жива, действена, динамична личност с развито чувство за чест и достойнство, да се бори за лично щастие, без да го очаква като божия благодат, да цени красотата и физическото съвършенство на човешкото тяло, да утвърждава хармонията в света.

Ренесансът променя отношението към жената. Според средновековните схващания тя е създание, по-низше от мъжа, източник на грях и злини. Хуманизмът я реабилитира както в интелектуално, така и в нравствено отношение, поставя я наравно с мъжа. Нещо повече — оценена е нейната физическа красота като източник на вдъхновение в изкуството. Цялата ренесансова живопис идеализира жената като съвършено творение на природата.

Творческата личност от епохата на Ренесанса се отличава с разностранност на таланта. Времето създава гениалните Микеланджело Буонароти, Леонардо да Винчи, Франсоа Рабле, Бенвенуто Челини и др. Те съчетават в себе си учения, философа, твореца на четката и перото, обществения деятел.

Ренесансът е продължителен и сложен обществено-културен процес. Той се развива неравномерно в различните европейски страни и преминава през различни етапи. Класическа ренесансова страна е Италия (XIV–XV в.). В съшото време Англия, Франция, Испания и Германия са в епохата на Предренесанса. През XVI в., когато Ренесансът бележи апогей в тези страни, в Италия той е в дълбока криза.

Църквата не остава безразлична към ренесансовия хуманизъм. Втората половина на XVI и началото на XVII в. са време на духовен терор, известно под името Контрареформация. Клади, аутодафета, преследвания от Ин­квизицията целят да възвърнат влиянието на католическата църква. Те не постигат целта си, но дават своето отражение върху идеологията на Ренесанса. В изкуството се прокрадва съмнение в осъществимостта на ре­несансовия идеал. Отнета жизненост, трагичност, пресилен интерес към мистичното и ирационалното са част от новите тенденции в изкуството на XVII в., известно като «класически барок».

Западноевропейският ренесанс изиграва ролята на мост между античността и нашето време.

Преходът от Средновековието към Новото време е сложен и всеобхватен процес на промени в материалния и духовния свят на европейците от края на ХV и началото на ХVІ век. Те обхващали всички области на човешката дейност — религията, икономиката, обществото, науката, възприятията за света и представите на човека за неговото място в този нов свят.

Причини за зараждането на Ренесанса

Духът на италианските градове — започналите още през ХІV век промени в икономиката, политическия живот и демографското състояние на населението засегнали първо множеството италиански градове държави. Търговският обмен с Византия и Близкия Изток донесъл на италианските търговци големи печалби.

Новият тип хора — активния човек

a) Предприемачески дух и способност да управлява и умножава богатството си.
b) Ангажиране на благороднически семейства с производство и търговия (Медичи — Флоренция, Сфорца — Милано, Есте — Ферера).
c) Появяват се нови съсловия на предприемачи и банкери.
d) Демографското състояние на населението.

Новата икономика

a) Ефективно управление и строга редовна отчетност.
b) Специализация на отделните райони по отрасли.
c) Елементи на истинска пазарна икономика — стопанска система, при която производството, разпределението и цените на стоките се определят от нуждите на пазара и свободната конкуренция между производителите.

Нуждата от нови знания — от светски характер; 1440 във Флоренция се открива Платонова академия.

Историците определят епохата на Ренесанса като общо название за преходния период между Средновековие и Ново време от 14 до началото на 16 век, характеризиращ се със зараждането на буржоазните отношения и промени във всички области на човешката дейност.
Италия е станала родина на тази колосална културна революция. Жителите на градовете републики и най — вече на Флоренция дали на света политици, художници и учени, които вярвали в свободния разум и новия човек като основа и двигател на обществените дела.
На фона на цялата тази културна промяна, Средновековието е една епоха на упадък. Дейците на ренесансовите изкуства променят мирогледа на обществото, вече в центъра стои свободния човек, а не феодала, привилегиите на духовенството са пренебрегнати, защото буржоазията е настроена против сколастичното мислене и каноните на църквата. Основните мотиви в изкуствата идват от Античността, Ренесанса е свързан с възраждането и преоткриването на античните ценности.
Хуманизмът е система от възгледи, които отразяват уважение и защита на достойнството и свободата на човека; грижа за запазване и хармонично развитие на човешката личност; борба за човечност в обществените отношения. Основоположник на тази система е Леонардо Бруни.
Индивидуализмът поставял ударение върху уникалните качества на всеки отделен човек, неговите таланти и творчески възможности. Затова тази епоха станала свидетел на гениалните постижения на много художници, скулптори и литератори. В своето забележително есе «За достойнството на човека» флорентинският писател хуманист Пико дела Мирандола посочвал, че човек притежава най-висше достойнство, защото е сътворен по образ и подобие Божие и поради това няма граница пред нещата, които би могъл да постигне.

В културата на Ренесанса ясно се открояват мотивите идващи от античните автори. Възродени са идеите на Аристотел в динамиката и философията, на Птолемей в астрономията и картографията, на Гален и Хипократ — в медицината. В епохата на Ренесанса се развиват основните тези в науката и техниката, така например Коперник доказва, че Земята се върти около слънцето, конструира се първата печатна преса от Йохан Гутенберг, което е фактор за изключителен подем в книгоиздаването, създават се първите навигационни таблици от Йохан Региомонтанус.
Едни от най-видимите и впечатляващи белези на новата ренесансова култура били хората на изкуството и техните гениални творения. Водени от флорентинците, художниците от XVI в. създали великолепни образци на живописта, скулптурата и архитектурата. Стилът на ренесансовите художници решително се различавал от този на средновековието. Сега на преден план излязъл жанрът на индивидуалния портрет. Представителите на богатите търговски и финансови фамилии се надпреварвали да се увековечат в творбите на големите майстори на онази епоха. Художници като Леонардо да Винчи (1452–1519), Микеланджело Буонароти (1475–1564), архитектът Филипо Брунелески (1377–1466) и скулпторът Лоренцо Гиберти (1378–1455) определяли стила на епохата. Ренесансът довел до раждането на идеята за художника като творчески гений. През средновековието се смятало, че единственият творец е Бог и поради това артистичните постижения на отделните художници нямали особена и оригинална стойност. В замяна на тази обезличаваща отделния творец идея през Ренесанса се развило схващането, че всяко произведение на изкуството е дело на уникалната личност на твореца. Така, когато един от големите колекционери и меценати от онази епоха описвал постиженията на Микеланджело като «божествени», той подчертавал, че новият творец споделя власт, до този момент обладавана единствено от Бог. Затова, когато всемогъщият император Карл V посетил ателието на гениалния художник Тициан и се навел да вдигне изтърваната от живописеца четка, за всички станало ясно, че триумфът на новата творческа личност е вече факт. На търсещия човек предстояло да открие един нов свят, който щели да му разкрият Великите географски открития.