Прабългари

Прабългари, наред с протобългари, първобългари и хуно-българи е ретроним използван в съвременната историография за обозначаване на българите преди тяхното разселване през втората половина на 7 век. Тези термини се използват и за дунавските българи до периода на засилена славянизация и християнизация през 9-10 век. Въведени са, за да се разграничат ранните българи от претърпелите етническа трансформация волжки българи и дунавски българи (или българите в днешен смисъл). В техните съвременни източници прабългарите са наричани или българи, или с имената на техните отделни племена, или с обобщаващото име хуни.

Произход

Древната родина на българите според реконструкция на акад. С.Т. Еремян на оригиналната карта на Централна Азия от арменската история ‘Ашхарацуйц’.
Комплекс "Фанагория" - възстановка на прабългарско селище край Варна
Прабългарска къща в комплекс "Фанагория"

Най-ранният европейски източник, споменаващ българите е т.нар "Анонимен римски хронограф" - списък изброяващ племена и народи, написан на латински през 354 г. от неизвестен летописец.Българите според него населявали земите около Каспийско, Азовско и Черно море, стигайки на юг до предпланините на Кавказ. Данни за по-ранно присъствие на българите в Европа (2 век сл.Хр.) се съдържат в някои латински версии на географски карти на Птолемей, където те са показани (под етнонима ‘Буленсии’) като обитаващи територията край северозападния бряг на Черно море източно от река Аксиакус (Южен Буг).

Мовсес Хоренаци, арменски историк от 5 век, съобщава, че при управлението на арменския цар Вагаршак българи преминават Кавказ и се заселват в североизточната част на днешна Турция. Това сведение предизвиква противоречиви коментари, тъй като Вагаршак управлява в средата на 2 век пр.н.е. Докато някои автори отричат достоверността на съобщението, други, основавайки се главно на него, приемат, че българската народност се формира северно от Кавказ преди пристигането на хуните. Някои автори обясняват противоречието с грешка в текста, като приемат, че правилното име на царя е Аршак III (управлявал през 392-396 г.) и свързват съобщението с известния поход на хуните в Армения през 395-397 г.
Друг европейски източник, отнасящ се до българите (, Bulgari), е хрониката на Енодий Падуански (починал 521 г.). Той, както и Касиодор, говори за победа на остготския крал Теодорих в Срем срещу българи, воюващи в съюз с Византийската империя около 485 г. Подобни сведения има и в по-късен текст на Йоан Антиохийски. Според него остготите нападат Империята и през 482 г. император Зенон за пръв път вика българите на помощ.

През следващите сто години византийските автори (Прокопий, Агатий, Менандър) не използват името българи. Вместо това на мястото на бъдещата Велика България се появяват кутригури и утигури, вероятно два клона на българите. Споменавания на българите се появяват отново в края на 6 век, когато е образувана Велика България.

Във византийските текстове наименованията българи, кутригури и утигури се използват като заменяеми с хуни. Според тях българите са идентични или поне са част от хуните.

Според наложилата се в началото на 20 век в българската и световната историография теория, българите са група хунски племена, появили се на река Урал през първата половина на 2 век. Въпросът с произхода на самите хуни не е напълно изяснен. Днес преобладава мнението, че те са свързани с народа хунну, създал през 2 век пр.н.е. своя държава северно от Китай. Хуните вероятно произлизат от северния клон на хунну, изтласкан около 93 г. от народа сянби в днешен Северен Казахстан. През следващите два века те живеят в този район и вероятно са повлияни от местните угри. Според тази хипотеза те произлизат от същата група народи, от която няколко века по-късно се появяват и тюрките.

В продължение на десетилетия тази теория е разглеждана като безспорна. Но тя започва все повече да оспорва на базата на факта, че нито един хроникьор, живял на територията около Китай не споменава името „българи“.Въпреки това, много преди да се появят българите в Европа, в индийския епос Махабхарата, в над сто пасажа е регистрирано името "балхики ", което според историка Петър Добрев е санскритското наименование на древните българи.

От 90-те години на 20 век се появяват редица публикации, излагащи алтернативни хипотези за произхода на българите. Според една от тях прабългарите са иранско племе, подчинено от хуните в Централна Азия и придвижило се заедно с тях на запад. Доказателства за тази теория са тълкувания на прабългарския календар, несъответствия на археологическите находки с по-старите исторически теории; семантични (смислови) и лингвистични съответствия между съвременният български език и иранските езици; както и антропологични анализи.

Като заключение може да се каже, че произходът на прабългарите все още предстои да се изяснява и не може да се твърди със сигурност коя от тезите е вярна.

Прабългарите през 5-6 век

Прабългарите през 5-6 век са разделени на две големи групи — кутригури, западно от река Дон, и утигури, източно от нея. Според някои сведения първоначално те живеят заедно и се разделят през първата половина на 5 век. Първите по-надеждни сведения за българите са от 80-те години на 5 век, когато кутригурите воюват в съюз с Източната Римска империя срещу остготите.

От 493 нататък кутригурите водят многократни войни срещу Империята, като достигат до Илирия, Тесалия и Константинопол. Те участват и в походите на разбунтувалия се пълководец Виталиан (514-515 и 518-520). Контактите между Империята и кутригурите са разнопосочни — през 528 кан Грод приема християнството и се опитва да го наложи на сънародниците си, но без успех. Войните продължават до 540, когато настъпва известно затишие.

През 551 кутригурите отново нападат териториите на Империята. Византийците се споразумяват с кана на утигурите Сандилх, който напада незащитената територия на кутригурите и им нанася тежко поражение, а част от победените кутригури се заселват в Тракия. През 558 кутригурският кан Заверган предприема нов поход към Константинопол, но се оттегля срещу паричен откуп. Междувременно кан Сандилх отново напада земите на кутригурите и през следващите години сблъсъците между кутригури и утигури продължават.

Около 558 северно от Каспийско море се появяват аварите, които в началото на 60-те години подчиняват утигурите, а малко по-късно и кутригурите. Голяма част от кутригурите се преселват заедно с тях към Панония. Няколко години по-късно в региона пристигат войските на тюркския военачалник Истеми хан. Не по-късно от 568 той подчиняват утигурите, като известен брой от тях се преселват на запад при аварите. Останалите утигури остават в рамките на Тюркския хаганат, но през 576 в него започва гражданска война и няколко години по-късно утигурските племена възстановяват независимостта си.

Велика България

Останалите в Приазовието прабългари са покорени през 567-568 г. от Тюркския хаганат. В борбата за отхвърляне на тюркското надмощие особено активен е Гостун от рода Ерми. Тюркският натиск обединява прабългарските племена от земите край Азовско и Каспийско море. Начело с вожда на оногундурите — Кубрат (Курт) от рода Дуло, през 632 г. те се освобождават от тюрките и създават голям военно-племенен съюз. Византийските хронисти наричат това политическо обединение Стара Велика България. За кратко време тази България укрепва и влиза в орбитата на византийската политика в Северното Черноморие. Кубрат изпраща пратеници в двора на император Ираклий. Императорът дава на прабългарския кан титлата патриций и му изпраща скъпи дарове. Точните граници на Велика България трудно могат да бъдат установени. Съпоставени с писмени свидетелства, археологическите проучвания очертават следните граници: от река Днепър на запад до река Кубан на изток и от средното течение на река Дон до Азовско и Черно море на юг.

Кан Кубрат е не само силна личност, но и голям авторитет за прабългарските племена. Най-вероятно идеята за българска държавност в нейния ранносре